Викингите варяги 
http://www.esencia1.info/static.php?page=static090331-101451 


 Макар и по-слабо в сравнение със Западна Европа, Русия и
Византия, средновековна България неведнъж е имала контакти с
“дивите” нормани (“викинги”, “веринги”, “варяги”, “народът Рос”
и др.), а епизодично и с англичани на византийска служба. Без
съмнение най-преки били контактите на норманите с Византия и
България чрез ранносредновековните руски земи. 

Киевска Русия се оформила като държава след завладяването на Киев от княз Олег през 882 г., който пък бил наследник на норманския вожд Рюрик, завладял земите на Северна Русия около Новгород в началото на същото столетие. Всъщност може би Киев до 882 г. бил владян от братята Асколд и Дир, по всяка вероятност също от нормански произход, но признаващи върховната власт на хазарския каган.

С превземането на Киев от княз Олег се създала една мощна
ранносредновековна държава, в която норманският елемент на първо
време имал ярко изразено политическо надмощие. “Варягите”,
както били наричани норманите в Русия, дали своето име “Рос” на
новата държава с нейното предимно източнославянско население,
както станало с името на [пра]българите у нас и на германското
племе “франки” във Франция.

“Варягите”, бидейки смели моряци и безпримерни авантюристи,
предали своя дух и опит на своите източнославянски събратя. Както
на запад техните съплеменници достигнали Исландия, Гренландия
и дори “Винланд” (Северна Америка), така в източноевропейските
простори, плавайки по големите реки, те се появявали изненадващо
в Каспийско и Черно море. 


От IX нататък Византия, а навярно и България, трябвало да бъдат нащрек предвид опасността от морски набези. Северните “мъже на кървите” (израз на княз Светослав Киевски в “Повестта за изминалите години”) били авангард на руската външна политика, както и на презморската търговия по пътя “Из Варяг в Греки” (“От норманите към Византия”), достигащ покрай българския черноморски бряг до Месемврия/Несебър и Цариград/Константинопол.

Наред с процеса на етническа симбиоза, родил староруската
аристокрация и войска, при който първоначалните “роси” се
пославянчвали и превръщали в славяни-”руси”, в руските земи
идвали временно, на военна служба, по търговия и т.н. нови
“варяги”. По тази причина наред с русите в изворите от IX-XI в. се
споменават и, така да се каже, “автентични” нормани.

В походите на киевските владетели на юг винаги участвали руси (като общо понятие на техните поданици), “варяги” (наемници или съюзници от Скандинавия), славяни (контингенти от различните племена: древляни, северяни и т.н.), понякога и други съюзни отряди. 

По-особен е случаят с племената на т.нар. тиверци и уличи, според
някои изследователи от прабългарски (или смесен българо-
славянски) произход, но постепенно въвлечени в руската политика,
както и в състава на староруската народност.

Първата регистрирана поява на “роси” в Константинопол, иначе
“шведи”, пратеници на някакъв неизвестен “каган”, била през 839
г. Византийската столица била нападната от техни съплеменници
за пръв път на 18 юни 860 г. Според някои учени инициатори на
похода били споменатите Асколд и Дир. 

Знаменитият византийски патриарх Фотий съобщава, че скоро след българите Христовата вяра била приета и от русите. Това първо “Крещение руссов”, представено с нарочна миниатюра и в българския превод на Манасиевата хроника (XIV в.), обаче било много ограничено и нетрайно. Русия си останала езическа до покръстването през 988г., в което участвало и българско духовенство.

Формирането на Киевска Русия при Олег в края на IX в.
променило стратегическата обстановка в Източна Европа и
Черноморието. Към 905-907 г. самият киевски княз със своите
ладии изненадващо нападнал и опустощил околностите на
византийската столица. Какво е било отношението на българския
владетел Симеон Велики към този поход обаче е неизвестно. 

С договора между Олег и Византия (907 г.) били поставени основите
на легендарната “варяго-руска дружина”, превърнала се във
важен елемент от византийската армия. През 941 г. княз Игор с
“безчислени ладии”, наричани от византийците с традиционното
понятие “моноксили” (“еднодръвки”), навлязъл отново в Босфора,
но бил разгромен от византийския флот. Русите особено много се
страхували от прочутия “гръцки огън”, средновековният “напалм”,
който правел византийските “огненосни кораби” (“дромони”) най-
силните морски единици през онази епоха. Две години по-късно
князът отново тръгнал против Константинопол, но бил спрян от
една изпреварваща дипломатическа инициатива на империята.
България на цар Петър като лоялен съюзник предупредила ромеите
за готвещото се нападение, което позволило на византийското
правителство да реагира. Печенежките съюзници на Игор обаче не
влизали в сметката, поради което нападнали северните български
земи. 

В тези руски морски походи съществена роля играели
норманите (“варягите”), които очевидно вече били добре известни
на властите във Велики Преслав.
В България като военно-политически фактор в истинския
смисъл на думата норманите се появили по време на руската
агресия, водена от княз Светослав Игоревич през 968-971 г. В
тази първа по рода си българо-руска война, нанесла най-тежкия
удар на Първото българско царство, участвали големи варяжки
контингенти. Самият Светослав, независимо че е първият руски
княз със славянско име, бил чистокръвен норманин - и майка му
Олга (“Хелга”), първата християнска владетелка в Русия, и баща
му Игор (“Ингвар”) били от норманско потекло. Най-близките
помощници на княза във войната му против България, а после и
срещу Византия, били “варягите” Икмор и Свенелд (“Свенкел”
във византийските извори). Икмор загинал по време на боевете
край Дръстър (Силистра), а Свенелд предвождал остатъците от
Светославовата армия при завръщането й в Киев от България. Той
поел командването й след гибелта на княза, убит при праговете на
Днепър от печенезите през зимата на 971/972 г.

По време на войната на Балканите русите и “варягите”, в
огромната си част езичници, проявили извънредно голяма смелост
и военно изкуство. И все пак победите им над българите се дължали
най-вече на превъзходството им в хора (поне два пъти повече
от българите, както твърдят византийските автори), както и на
военната изненада. 

Няма съмнение, че дори и при реалностите на X в., все пак староруската народност (т.е. днешните руси, украинци и белоруси) надвишавала по численост българската... 
Показателно е едно място в “Повестта на изминалите години”: при втория Светославов поход в България край Преславец (в Дунавската делта)...излезли българите на бой против Светослав, настанала голяма битка и българите започнали да надделяват. И казал Светослав на своите воини: “Тук ние трябва да погинем! Нека устоим, братя и дружино, мъжествено!” Към вечерта Светослав надвил...”

Ожесточената съпротива, оказвана от българските войски, никак
не се покрива с наложената представа за упадъка и слабостта на
страната при Петър (927-969) и Борис II (969-971).

Авантюризмът на княз Светослав позволил на Византия да
го използва като свое оръдие срещу България. Както е известно
обаче, руският княз се сближил извънредно много с Калокир, сина
на византийския управител на Херсон, който бил не по-малко
“хазартна” личност. Изпратен в Киев, за да уговори руската агресия
против България, патрицият Калокир бил поблазнен от мисълта за
византийския трон. Той щедро обещавал на Светослав България,
ако русите му помогнат да заграби императорската корона...
Действията на Светослав срещу Византия, независимо
от наложения от него руско-български “съюз” (изразяващ се
във фактическото заложничество на цар Борис II, най-видните
български боляри и семействата им!), нямали очаквания резултат. В
Константинопол никой не искал и да чуе за фантазиите на Калокир.

Руските сили, нахулили в Тракия, претърпели пълно поражение.
В тях обаче участвали и подкрепления от маджари, печенеги и...българи! Част от тези българи най-вероятно просто нямали
избор предвид естеството на споменатия по-горе българо-руски
[псевдо]”съюз”. Не е изключено обаче, както допуска например
молдовският български учен Н. Руссев, авантюристът Светослав да
е увлякъл подобни нему български “пасионарни” елементи - винаги
в едно общество съществуват хора, по една или друга причина
недоволни, неудовлетворени и т.н. от реалните политически
условия. 

В този смисъл и в Петрова България положително е
имало достатъчно “маргинални” хора, авантюристично настроени,
склонни към неадекватни на пръв поглед позиции и решения...
И все пак, доминиращото мнозинство от българския народ се
отнасяло крайно неприязнено и враждебно към руския княз и
войските му. Показателно е поведението на българите във Велики
Преслав през април 971 г. - те се сражавали яростно с войските
на “освободителя” и “приятеля” Йоан Цимисхи (969-976) не от
“любов” и лоялност към Светослав, а ръководени от омразата си
към същите тези ромеи, виновни за “нашествието на русите” в
България... 

Други българи, както е известно, пък се предоверили
на Цимисхи и открито преминали на негова страна. Това, от една
страна, спомогнало за блокирането на Светослав в Дръстър, от
друга - предизвикало жестокото изтребване на държаните от
Светослав като заложници български боляри.

След 988 г., когато руско-византийските съюзни отношения
били скрепени с династичен брак (Владимир I се оженил за Анна,
сестрата на Василий II), и християнизацията на Киевска Русия
участието на средновековни “руси” в ромейската армия станало
нещо неизменно. Варяго-руски отряди, макар и сравнително
рядко споменавани, се сражавали против българите по време на
“перманентната война” на Василий II Българоубиеца (976-1025)
срещу Самуил (997-1014) и неговите наследници. Така например
след победата на Българоубиеца над войските на Иван Владислав
(1015-1018) при Сетена (в дн. Южна Македония, Гърция) една трета
от плячката била подарена на “русите” в състава на императорската
армия.

През 1015 г. руска флота, водена от някой си Хрисохир (не име,
а прозвище - “Златната ръка” на гръцки), роднина на княз Владимир
I Святой, се появила пред византийската столица. Това пиратско
по своята същност нападение създало проблеми на византийските
морски сили. Така или иначе, в крайна сметка русите били победени,
а в разгрома им взел дейно участие българинът Давид “Охридски”,
който тогава управлявал византийския остров Самос в Егейско
море. Очевидно става дума за преминал на страната на Василий
II български болярин (за съжаление има и такива случаи още във
времето на Самуил...), който изненадващо направил кариера като
морски офицер.

Последният варяго-руски морски поход срещу “Царьгород”
(русите въз

- Твърде сте се доверили приписвайки от проруски източници ... за да разберете СЪЩНОСТНОТО по въпроса ... по който сте мъчили да пишете - Можете да прочетете - ето тук?
http://leonleonovpom2/history/2017/07/31/kakvo-naselenie-bi-triabvalo-da-e-zavaril-asparuh-otsam-duna.1559415?reply=5024304

- Най-вече в постингите ми под основната статия?

П.П.
Допълвам, знака "-" не от мен!